Един милион стъпки по пътя на вълшебствата
Близо 700 километра делят Лисабон от Сантяго де Компостела. Малцина ги прекосяват пеша. По дългите горски пътеки и крайбрежните алеи на португалското Камино някои търсят спасение, други – предизвикателство. А трети откриват приятел като никой друг.
Видели го отдалеч. В слънчевите земи на Северна Испания, където духът на Дон Кихот още танцува с вятъра, французинът Пиер ходел към целта си със същата решителност. Крачел гол до кръста с тежка раница и китара през рамо. Вървял със седмици. Видът на тялото му не оставял никакво съмнение в това. Дългата брада – също.
Пиер не бил сам. Движел се със семейството си. Седем кози, три магарета и едно куче. Бандата им вероятно приличала на Бременските музиканти. Един мъж на 34 и неговите 11 животни, тръгнали да прекосяват цяла държава. Преминали през какви ли не изпитания. Жега, дъжд, глад, суша. Сега пред тях се изправило непреодолимо препятствие – полицейски сирени.
Униформените били толкова изненадани от Пиер, колкото и той от тях. Разбрали накъде отива – Сантяго де Компостела. Ако беше друг скитник, едва ли биха били особено впечатлени. Стотици хиляди вървят по един от най-известните поклоннически пътища всяка година. Но малцина го правят в подобна компания.
Седем кози, три магарета и едно куче.
За беда на Пиер животните му нито имали документи, нито били ваксинирани. Незаконни пришълци. Самият той слабо се интересувал от изискванията на властите. Точно от това искал да избяга. От бюрокрацията, от технологиите, от правилата на съвременното общество. Уплашил се. „Те са всичко, което имам”, казал на полицаите. Козите му давали мляко, магаретата пренасяли багажа. А пътят… пътят бил неговият дом.
Но органите на реда били непреклонни. Затворили французина и стадото му в арена за борба с бикове. Дали му 48 часа да реши проблема с документацията. Той знаел, че решение няма. Останал му само един избор. Когато на другата сутрин отворили арената, тя била празна. Пиер и семейството му се върнали на пътя. Избягали от властите и се превърнали в легенда.
Докато слушах тази история, отпивах от киселото червено вино на Пауло и попивах всяка негова дума. В топлата юлска вечер бяхме насядали около маса в двора на едно алберге. Така се наричат местата, които подслоняват пилигрими на Камино. Някои са класически хостели, други приличат на туристически спални, а трети, като това, в което щях да остана, са къщи, преобразени в странноприемници. Всяко алберге има домакин, или хоспиталиер – доброволец, който посреща и се грижи за поклонниците. Такъв беше и Пауло. Португалец на средна възраст със суров вид и дълбок глас, подчертан от запалената цигара в устата му.
„Мразя Камино”, каза Пауло малко след като го питах коя е любимата му история от този път. Сигурно му беше омръзнало от подобни въпроси. През годините в къщата си приемал хиляди поклонници. Самият той вървял до Сантяго, и то през зимата. Стотици километри през сняг и студ го бяха научили на това-онова за живота. За него вероятно бях поредният новобранец. И не бях единствен. Около мен седяха други пътешественици, умрели от глад и дълбоко благодарни на домакина си, че им сервира паста с риба тон и салата със свежи домати. Но Пауло ни гледаше с любов. И дори в здрача на каменното му лице се долавяше пестеливата усмивка на загрижен баща, успял и днес да сложи храна на масата. Не, не му повярвах, че мрази Камино. И той не си вярваше.
Пауло обмисли въпроса ми, запали нова цигара и започна да разказва за Пиер. Ето така разбрах за французина с животните. Когато отворил вратите на онази арена за корида и се измъкнал от полицията с цялото си стадо, Пиер се върнал на пътя към Сантяго. Дали е вървял напред или назад, не знам. Не знам дори как изобщо е пресякъл границата с добитък без документи. И Пауло не знаеше. Но съдбите на тези двама мъже някак се пресекли.
Докато вървял по Камино за кой ли път, Пауло срещнал Пиер. Било няколко месеца след като испанската преса гръмнала, че луд французин кръстосва страната с кози, магарета и куче и дори властите изгубили следите му. Прекарал един ден с него. Видял как живее свободно. Пиер нямал пари за подслон. Спял под звездите. За храна разчитал на животните си и добрите сърца на други поклонници. На Камино често ти помагат непознати. Един ще ти подари вафла, друг ще предложи банан или сандвич. А ако останеш съвсем сам в гората, можеш да се протегнеш към дивите плодове.
Пауло поговорил с Пиер. Повървял с него. После се разделили. Не го видял повече. Но историята на този брадясал овчар беше останала с него. В летния мрак и ние я слушахме в захлас. Чудехме се къде ли е Пиер сега. Жив ли е? Стигнал ли е катедралата? После се спогледахме. И ние отивахме натам. Но какво търсехме? Защо изобщо бяхме тук? Бях тръгнал към Сантяго преди две седмици, а си задавах този въпрос за първи път.
Трудно ми е да кажа кога се роди идеята да извървя Камино. Честно казано, допреди няколко години дори не знаех за Камино. А когато разбрах за него, умът ми не го побираше. Всяка година стотици хиляди ходят със седмици, понякога месеци, за да се поклонят пред мощите на свети Яков. Не си представях, че ще бъда един от тях. Нито съм израснал в религиозна среда, нито съм трупал опит с дълги преходи. Нямах сила или мисия, която да ме води. Отказах се, преди да съм започнал.
Но пътят те вика. Този вик се носи с вятъра. Скача от уста на уста. Рано или късно стига до теб. Така чух зова на Камино благодарение на най-близките си хора. После нямаше връщане назад.
Когато се събудих в Лисабон в началото на миналия юли, не бях сигурен кое надделяваше – вълнението ми от най-дългото пътуване, което щях да предприема, или страхът, че съм напълно откачил. Оттук щях да се отправя към Сантяго. Но преди не бях стъпвал в Португалия. И да, беше ме страх. Не онзи внезапен и разтърсващ страх, който те кара да си глътнеш граматиката, а екзистенциалната параноя, че си на път да направиш страшна глупост. Тя ме погълна на границата между познатото и непознатото.
Погледнах картата. Проследих с пръст цялото трасе. От юг на север. Седемстотин километра за четири седмици. Един милион стъпки. Само с два крака и осемкилограмова раница. Представих си всички мазоли, разтежения и грешnи стъпки, които биха донесли преждевременен край на дълго чаканото приключение. Представих си комарите, дървениците, мухите и жегата. После осъзнах, че нищо от това нямаше значение. Вече бях тук. Камино беше неизбежен.
Онази първа сутрин стоях на лисабонския бряг на река Тежу и бях хипнотизиран от изгрева. Не разбрах кога една вълна ме заля до колене и обувките ми подгизнаха. Дори да търсех знак, нямаше да открия по-добър. Водата прегърна краката ми. Закриляше ги. Страхът изчезна. Направих първата крачка.
Приземяващо е да събереш целия си живот в една раница. Малко дрехи, храна, вода, лекарства, спален чувал и комплект за оцеляване. На пътя нямаш нужда от друго. За един месец тази раница се превърна в част от мен. Но когато я свалих за първи път, сякаш бях премахнал лек автомобил от рамената си. Оставих целия си багаж на черен пластмасов стол и седнах да обядвам в едно от северните предградия на Лисабон.
Заведението се казваше „Сладките неща”, макар да не предлагаше нищо сладко. Посрещна ме миризма на пресни сардини, които готвачът печеше на скара в двора. След като търпеливо изслуша жалките ми опити да си поръчам нещо на португалски, Салваторе ме попита откъде съм. „България”, казах, а той ми даде знак да го последвам.
Влязохме в ресторанта, чиито стени бяха украсени със зелено-бели шалове. Собственикът бил голям почитател на „Спортинг”, обясни Салваторе. После самият той гордо вдигна дясната си ръка, на която блестеше златен пръстен с емблемата на лисабонските лъвове. С него посочи снимка от средата на деветдесетте. Красимир Балъков, а до него – Луиш Фиго. „А Йорданов?”, попитах аз. „Син, син, Йорданов!”, отвърна одобрително Салваторе. Така двамата нарисувахме едно от най-големите футболни клишета. Фенове, които вместо с цялото богатство на езика си общуват с имена на играчи.
Шест часа по-късно с последни сили натисках звънеца на оранжева къща с надеждата някой да ме чува от другата страна на вратата. Първият ден на Камино ме остави без дъх. Слънцето беше изпържило голите ми крайници, а раницата като камион бавно пробиваше коловози на рамената ми. Въпреки че бях тръгнал преди изгрев, едва сега, в късния следобед, пред мен стоеше първото алберге по този маршрут. В тази част от пътя възможностите за настаняване са рядкост. Ако закъснееш и няма свободни легла, следващият подслон е на половин ден пеша. Не можех да си го позволя. За миг ме обзе тих ужас.
Изведнъж вратата се отвори, за да разкрие широката усмивка на Фабио. С първите си думи този двайсетинагодишен мъж сякаш ми спаси живота. „Имаме легла.” Само това чух. Фабио удари печат на паспорта, който всеки пилигрим носи със себе си, и добави: „Ти си първият българин в това алберге”. После ми подари плодово мляко, поничка и студена вода. Ей така. Умирах от глад. Не успях да попитам защо ме посреща толкова горещо. Фабио сам ми каза. „Ей, Педро, Бербатов беше страшен играч, да знаеш.” Футболът пак ми дойде на помощ.
След девет часа непробуден сън се преродих за нов маратон. Часовникът показваше пет сутринта. Поничката на Фабио беше скромната ми закуска. Докато я дъвчех, се чудех как да благодаря на домакина си. Разлиствах тефтера си. Оттам изпадна снимка на малко момче, което гледа мач на любимия си футболен клуб – „Стрела” (Вълкосел). Когато я направих преди три години, президентът на клуба ми каза, че ако от селото му не излезе новия Бербатов, щял си отреже главата. Това и написах на Фабио: „Ако някога пак видиш българин да зашие пет гола във Висшата лига, да знаеш – най-вероятно е роден някъде в Родопите”. Оставих снимката на нощното шкафче и потеглих.
По напълно празните улици някой зад мен подвикна. Обърнах се. Видях жена с тъмна коса и светли очи. Мария отиваше на работа. Ходеше с бодра крачка. Не можех да се похваля със същото. Приближи ме и попита:
- Сантяго?
- Сантяго.
- Соло?
- Соло.
Мария не говореше английски, но се разбрахме. Гледаше ме като син. От чантата си извади банан и две праскови. От благодарност загубих думи, а и без това нямах много. Накрая ме помоли за нещо. Не владеех езика ѝ, но жестовете казваха достатъчно. Молбата ѝ беше, като стигна Сантяго, да се поклоня и за нея. Обещах.
Оказа се, че Фабио не е единственият ми ангел хранител. По пътя ме дебнеха на всяка крачка. Напълно непознати се грижеха за мен. Не искаха нищо в замяна. Само да прекараме няколко минути заедно и да занеса историята им до катедралата на свети Яков. Възрастна испанска се молеше мъжът ѝ да се възстанови след два инсулта. Баща бленуваше да види сина си, заминал да учи в Канада. Собственик на кафене се бореше да го спаси от фалит след пандемията.
Всички тези хора имаха страхове, мечти, несбъднати фантазии. Сваляха ги от гърба си и ми ги даваха да ги нося на апостола. Бях техен пратеник, а те – мои пазители. Събирах лицата им и ги слагах в раницата, а тя някак ставаше по-лека. Уж да ме теглят надолу, пък те ме бутаха напред. И винаги имах място за още.
Никога преди не ми се беше случвало да се обезводня. Бяха изминали няколко часа от дългия ми поход към град Сантарай, когато устата ми стана суха като повърхността на Дюн, а главата си усещах твърде лека. По това време прекосявах един от сложните участъци на лисабонското Камино. Тринайсет километра през убийствена жега и нито една чешма.
Вървях по тесен път, покрит с пясък. Тук човек изпада в транс. Ходиш и си гледаш в краката. Изведнъж в пясъка забелязваш следи от нечии подметки. С времето започваш да ги разпознаваш. Тази подметка е на кръгчета. Онази е отрупана с ромбове.
Ако ги гледаш достатъчно, подметките се превръщат в лица. Питаш се какви са историите им. Заедно ли ходят, или поотделно? Ще се чудят ли същото и за твоята подметка?
После минава джип. Изтрива подметките. Лицата изчезват. И пак ти става леко самотно.
Но Камино е дълъг. Ще има и други. Винаги вървим след някого. Винаги някой върви след нас.
Същата вечер се запознах с най-добрия си приятел на пътя. Само за едно нещо не бяхме съгласни. Когато разказах на Джими, че в края на изтощителния маратон през португалската суша съм изпил няколко литра вода от съмнителна обществена чешма, той ме гледаше твърде шокиран:
- Питър, тази вода не е за пиене! Опасно е, ще вземеш да се натровиш.
- Глупости, Джими. В София си имаме такава чешма и целият град си пълни тубите на нея.
Но Джими оставаше все така скептичен. Разбирах го. За първи път се сблъскваше с балканските странности. В Америка чешмите са удобни, модерни, чисти и преди всичко – работят. А сега някакъв българин му обясняваше, че е готов да си сложи бутилката под всяка стърчаща тръба, стига водата, която излиза от нея, да е горе-долу прозрачна.
С Джими попаднахме в една и съща стая на хостела в Сантарай. По това време бях забравил напълно какво е да бъдеш в компанията на човек. Първите сто километра от Камино почти не обелих дума с друг пилигрим. Нямаше и с кого. Пътят беше празен. Едва десетина души на ден тръгват от Лисабон към Сантяго. Вместо с хора се движех рамо до рамо с автомобили, влакове и гладни котки, които ме преследваха с надеждата да получат една от консервите ми със сардини и неизменно успяваха. Но тази вечер Камино се промени. Без да го знам, бях открил спътник. Не само за няколко дни, а до самия край.
Джими е роден в Охайо, но беше долетял до Португалия от Хаваите. Напуснал работата си, имаше нужда да си проветри главата. На Камино мнозина са загубили нещо – партньор, близък или просто смисъл. Бягат от ежедневието си. Аз също. На пътя животът ми се свеждаше до две цели. Първата беше да стигна, а втората – да остана здрав. Не мислех за следващия ден, само за днешния. Никой не ме гонеше, никой не ми поставяше условия, никой не искаше нещо от мен.
Бях непознат за всички, както и те за мен. Бях свободен да изградя напълно нова идентичност, ако пожелая. Чувствах се като герой в приключенски роман, който сам плете сюжета си. Бях Гералт от Ривия и Гед от Землемория. Бях Квоте и Пол Атреидски.
Нямах търпение да видя какво ще ми поднесе пътят. Джими също харесваше този опростен живот. И той търсеше свободата на Камино. Но и двамата открихме, че да бъдем свободни не означава да бъдем сами.
Затова продължихме заедно. Три седмици вървяхме по асфалт и пясък, пяхме песни в гората, взимахме грешни завои, бягахме от мухи, почивахме в манастири и се смеехме на собствените си провали. Споделяхме всичко. Сближихме се повече от братя. Но така и не успях да убедя американския си другар, че водата от обществени чешми е годна за пиене. А кой знае, може би не беше.
Ако някога съм имал съмнения, че мога да отида до Сантяго, те се появиха в края на първата седмица. Справях се добре. Нямах нито един мазол или тежко изгаряне. Вървях уверен, че тялото ми отдавна е свикнало с ежедневните преходи. Но бях допуснал фатална грешка. Тъпчех се с кроасани, торти и сандвичи. Това беше единственото, което сервираха малкото кафенета по пътя на пилигрима. Не търсех плодове и зеленчуци. Често бях твърде изморен, за да мисля за стомаха си. Пренебрежението ми тиктакаше като бомба със закъснител.
На седмата сутрин се събудих в Гулга – конната столица на Португалия, и болката беше навсякъде. Боляха ме краката, ръцете, рамената, коремът, главата. Всеки мускул крещеше за помощ. Закусих обилно, но и това не помогна. Пак останах сам. Джими отдавна беше тръгнал към следващия град, докато аз се мъчех да се изправя.
Предстоеше важно решение. Можех да остана в Гулга и да се възстановя, но после нямаше как да настигна американския си приятел. Едва ли щях да го видя повече. Реших да продължа. Последваха мъчителни часове. Клатушках се превит по пътя и виждах размазано. Духаше вятър, вдигнах температура. Стараех се само да слагам единия крак пред другия. Спрях да подремна – първо на пуста железопътна гара, после на една поляна, а накрая на стълбите на албергето в Томар, градът на тамплиерите. И досега не помня как се озовах там. Нямаше логика да стигна. Но тялото не ме предаде.
Когато Джими ме откри проснат на пода в полусъзнание, беше готов да обвини португалската чешмяна вода. Нямах сили да споря, че по-скоро съм прекалил с любимата му „тоста миста”. В което и да е заведение португалските ресторантьори винаги бяха готови да ти нарежат две филии хляб и да ги запекат с шунка и кашкавал. Но рано разбрах, че не можеш да вървиш до Сантяго само на въглехидрати. Имах нужда от радикална промяна. От този ден салатите, киселото мляко, ядките и някои морски деликатеси станаха редовна част от менюто ми. Сънят ми също се подобри. Прескочих пропастта и вече принадлежах на Камино. Пътят стана и мой дом.
Номадският живот развива суперсили. Оцеляваш с малко. Черпиш енергия от природата и веселите поздрави на минувачите. Обостря се усещането ти за времето и пространството. Един ден открих, че притежавам специално умение. Можех да погледна точка в далечината и да преценя с изненадваща прецизност къде се намирам спрямо нея. Тази кула е на половин час, онзи бряг – два пъти по-далеч. А зад брега се подава град, ще бъда там в ранния следобед. Така чертаех въображаема карта на околността. Разбира се, имаше и грешки. Неведнъж осъзнавах, че съм завил на изток, вместо да продължа на север. Но в тези моменти знаците на Камино – жълтата стрелка или емблематичната мида – ме връщаха в правилната посока.
Всяко пристигане беше тържество. На десетия ден с Джими зърнахме приказната красота на Коимбра. С всяка крачка някогашната столица на Португалия ни поглъщаше, преди накрая да се озовем в оживения ѝ център. С доверения ми спътник не загубихме време в почивка. Камино може и да не е туристическо преживяване, но е трудно да подминеш един от най-старите университети в света.
Висшето училище на Коимбра е построено преди седем века, а с Джими ни се струваше, че горе-долу толкова време ни е отнело да стигнем до него. Вратите скоро затваряха. Бързахме да стигнем до рецепцията, където жена продаваше билети на символична цена. С походка на изтощен пингвин докуцах до гишето. Служителката ме изгледа от глава до пети, обръщайки специално внимание на вече доста гъстата ми брада и изпържените от слънцето бузи. Понечих да си платя входа, но с ужас установих, че нямам пари. И вместо да помоля приятеля си за помощ, казах първото, което ми дойде наум:
- Здравейте! Ние идваме пеша от Лисабон. Извървяхме 250 километра, за да видим този превъзходен университет!
Беше ясно какво искам. Не виждах лицето на Джими в този момент, но се обзалагам, че е умирал от срам. Жената се засмя:
- Останаха два билета. Заповядайте. Подарък от нас.
Благодарих и се обърнах със самодоволната усмивка на човек, ударил джакпота, а на Джими му идваше да ме фрасне в лицето. Не беше свикнал да моли за безплатен обяд. Но балканската ми импровизация се отплати. В този университет и двамата научихме нещо. На Камино винаги ще ти помогнат, стига да попиташ.
„Нямам повече мисли, Питър. Свършиха ми мислите.” С тези думи се обърна Джими към мен една сутрин, докато се лутахме през евкалиптова гора. Не разбирах за какво говори. Но после ми светна. И аз нямах повече мисли. В първите дни от прехода мозъкът ми работеше на пълни обороти. Анализирах всяка крачка. Превъртях наум всичките си важни житейски решения. Бях съборил шкафчетата на дълбоката си памет, а оттам изпопадаха отдавна забравени събития, хора и места, които постоянно ми даваха храна за размисъл. Но изведнъж тя свърши. Нямаше повече тихи монолози. Оставаше само механичното ходене, лишено от всякакви разсъждения. Може би така изглежда пречистването. Хареса ми.
Камино ме променяше бързо и безмилостно. С всяка крачка се отдалечавах от досегашния си живот. Кой съм бил преди? С какво съм се занимавал? Цялата ми идентичност се разтваряше в безмерната свобода на пътя. Знаех, че не съм истински номад, нито имах намерение да бъда. Но вече разбирах защо много други не искат да обръщат поглед назад. Остават пилигрими завинаги. Дори те обаче имат нужда от пазители. Тази вечер в село Бранка щяхме да срещнем един от тях.
В двора на Пауло най-забележителното нещо беше тишината. Тук нямаше нито един излишен звук. Чуваха се потрепващите листа на дърветата в широката му зелена градина и лапите на оранжева котка, която с олимпийски скок се прехвърли от хамака на верандата. В края на горещия юли така звучеше пасторалният рай на португалското село.
Пауло отвори входната врата и ни покани в къщата си. На кухненската маса бяха разхвърляни няколко броя на „Нешънъл Джиографик”. Всички – посветени на Камино. Докато разлиствах един от тях, чух дрезгавия глас на домакина си.
- Ти не си местен, а?
- Как позна? - попитах.
- Твърде мълчалив си.
Ако гласовитостта е португалско качество, то и Пауло не го притежаваше. Напротив – пред мен седеше човек на малкото думи. Беше към петдесетгодишен, със спокойно лице, отговарящо на атмосферата в дома му. Рядко говореше. Всяко изречение излизаше от устата му като сентенция на велик мъдрец. Беше едновременно затворен и крайно гостоприемен. Сякаш хем му разваляме мирния следобед, хем ужасно се радва да ни види.
Пауло не живееше тук. И къщата не беше точно негова. Идваше в нея по няколко дни в седмицата, за да доброволства като домакин. Не искаше пари. Албергето беше със статут на „донативо”. Почиваш, нощуваш и даваш, колкото искаш. С Джими нямаше да останем неблагодарни. Но Пауло с болка разказваше, че поддържането на такъв подслон не може да разчита на съвестта. През годините много чуждоземци не пускали нито стотинка в кутията за дарения. Затова и места като това си отиват едно по едно. Оцеляват бизнесите, хотелите, къщите за гости. Онези, които не се свенят да сложат цена на здравия покрив, удобното легло и топлата вода. Пауло не беше от тях. Още вярваше в човешкото благородство, въпреки че напоследък нямаше твърде много доказателства за него.
По залез ни приготви вечеря. С Джими насядахме около масата в двора. В малки чаши португалецът разля червено вино от картонена кутия. Камино е като сезоните, рече Пауло. Всеки пилигрим минава през няколко етапа в строго определен ред. Първата седмица свикваш с натоварването. Колкото и добре да си подготвен, винаги ще има болка. Втората седмица се разделяш с ненужния товар. Научаваш се да живееш с малко и това да те прави щастлив. Едва на третата седмица започва пречистването. Едва тогава, когато умът и тялото са в хармония с пътя, можеш да чуеш какво ти казва Камино. Да усетиш духа на другите пътешественици.
Пауло познаваше такива образи – магични и необясними. Нощували при него. Едно незрящо момиче изминало 400 километра с кучето си. Друг негов гост имал тежко заболяване. Трудно ходел и все гледал в краката си. Рядко повдигал глава към онези, които му пожелавали успех. За няколко месеца и той стигнал катедралата. Пауло рисуваше тези образи на фона на пълната луна, а пепелникът му преливаше от цигарени фасове.
Накрая притаи дъх и ни запозна с последния си герой. Това беше Пиер – французинът със стадото. Седем кози, три магарета и едно куче. Брадясалият скитник, тръгнал със своите Бременски музиканти към Сантяго. Пауло си спомни как съдбите им се пресекли. Лицето му се озари от въодушевление сякаш не говореше за обикновен човек, а за рицар. Да, за него този френски пилигрим олицетворяваше духа на Камино. Свобода, самоoтверженост, любов към живота. Пауло виждаше в Пиер най-големите човешки добродетели. Съжаляваше единствено, че е изгубил дирята му. Питаше се дали е стигнал.
В търсене на отговори тази нощ не спах. На разсъмване домакинът ни изпрати. Преди да се разделим, посегнах да покажа на Пауло материал от испанската преса за един познат скитник. Беше публикуван година след срещата им. Но така и не посмях да споделя текста с него. Прегърнахме се и с Джими потеглихме от село Бранка.
Къщата остана зад нас. Прочетох статията отново. В нея се разказваше как на връщане от Сантяго Пиер вървял със стадото си в Северна Испания. Една от козите му изскочила на шосето и предизвикала катастрофа. Мотоциклетист свършил в болница с три счупени ребра. А Пиер бил обвинен за инцидента и го арестували. Повече подробности нямаше.
Погледнах Джими. Не бяхме сигурни какъв е урокът от тази история. Но знаехме едно – и двамата отново имахме мисли.
Един от най-дългите дни завърши с най-сладката победа. Но не и преди няколко главозамайващи момента. Рано сутринта с Джими ходехме из поредното китно португалско село, когато пред нас изскочи жена и ни покани в гаража си. Сипа ни по един шот домашен ликьор. Американският ми приятел вече знаеше, че подобни питиета са моят криптонит. Джими само чакаше да види как ще закрача на зиг-заг. А пътят ми готвеше още препятствия. На обяд в един ресторант сервитьорът спази традицията си да черпи пилигрими с напитка – и ето, още един шот домашен ликьор магически се появи пред мен. „Това ще ти върне силите”, каза мъжът. Но аз обърнах шота и главата ми едва не се стовари на масата. Джими дълго ми се смя. Разбра за поне един балкански стереотип, на който не отговарям.
В подножието на едно от върховите ни постижения денят ни се струваше вечен. Дори когато влязохме в Порто, до центъра ни оставаха два часа. За 38 километра – от сутрин до залез – направихме три големи почивки в съответствие с разработения от нас подход „Чил Камино”. Това не беше просто стратегия за оцеляване, а цяла философия. Тя съчетаваше простите житейски удоволствия с несгодите на пешеходния преход. Докато други пътешественици ни подминаваха с бодра крачка, аз и Джими вечно ходехме с темпото на аристократични костенурки. Спирахме за кафе, след 20 минути – за още едно, а след час – да хапнем. Вероятно сме били сред най-бавните пилигрими, които Камино някога е виждал. И така, напълно отдадени на хедонистичната си философия, се добрахме до Порто.
А в Порто беше празник. Музика и цветове навсякъде около нас. Весели хора се забавляваха от двата края на превъзходния железен мост „Дом Луиш Първи”, построен от ученик на самия Айфел. Затичах се да хвана последните слънчеви лъчи над реката, но тялото ми запротестира: „Никакво бягане, Петре, малко ли ходихме днес?!”. Е, съгласих се. Грабнах един чийзбургер в кутия и го отнесох в тясна хотелска стая с гледка към централната улица. Тръгнах да отхапвам, но погледът ми се спря в огледалото. След четиристотин километра повече приличах на корабокрушенеца на Том Ханкс, отколкото на себе си. Суха кожа, дълга брада, коса, стърчаща във всички посоки. Не беше видът на човек, дошъл да прекара вечерта си в културната столица на Португалия.
А можеше да бъде различно. За мнозина португалското Камино не започва от Лисабон, а именно от Порто. Оттук до Сантяго пътят е два и половина пъти по-кратък и осезаемо по-благоприятен за начинаещия скитник. В същия момент някъде наблизо други приключенци вероятно преглеждаха раниците си за последно преди своята първа крачка. Те бяха несравнимо по-свежи и привлекателни от мен. По краката им още нямаше рани, под очите им липсваха сенки. Но исках ли да бъда на тяхно място? Никога. Нито пък Джими. Не бихме върнали нито нито една капка пот, нито едно охкане, нито една борба с досаден комар, нито един грешен завой. Зад всяко премеждие имаше история. Историята ни носеше знание. А знанието ни водеше напред.
Моторната лодка летеше по водите на река Миньо. Подскачахме в ритъма на вълните, а аз се чудех за какво да се хвана, за да не свърша зад борда. Вместо рутинен превоз през границата това петминутно плаване ми се стори като влакче на ужасите. Но друг избор нямахме. Бяхме се доверили на непознат мъж да ни прекара от португалска на испанска земя срещу десетина евро. След кратки инструкции за безопасност водачът ни се изстреля към отсрещния бряг като в гонка от холивудски екшън. Стовари ни на мокрия пясък и, докато се обърнем, силуетът му изчезваше в далечината. С Джими даже не се питахме дали тази услуга беше дело на законен бизнес. Продължихме напред. Най-после пристигнахме в Испания.
Ако досега на пътя обикновено ни липсваше компания, това щеше да се промени. От катедралата в Сантяго ни деляха няколко дни, а броят на пилигримите нарасна внезапно. Срещахме какви ли не хора. Някои бяха местни испанци, за които Камино е национална традиция. Други идваха от най-далечни земи в търсене на нещо свято. Трети бяха водени от любопитство или състезателен дух. Четвърти дори не криеха, че ще завършат прехода само и само да публикуват победоносна снимка в „Инстаграм”. Колкото повече се приближавахме до края, толкова повече автентичността на едно древно приключение отстъпваше пред ценностите на съвременното общество.
В епохата на социалните мрежи комерсиализацията на Камино е неизбежна. Както в големия град, така и на този хилядолетен маршрут всеки търговец се бори за внимание. „Заповядайте в официалното кафене на поклонника!”, „Украсете паспорта си с нашия специален печат!”, „Купете си мида или дървена тояга на промоционална цена!”. Подобни рекламни табели засичахме по-често дори от ориентировъчните стрелки. Пред тях се виеха опашки от пешеходци с тежки раници, надяващи се да хванат последната свободна маса в заведение или легло за нощувка. Тихото уединение на португалските пътеки беше заглушено от какофонията, предвещаваща заветната цел.
Нощите също бяха шумни. В препълненото общинско алберге в Понтеведра хоспиталиерът ме настани в помещение с една дузина гости. В полунощ се събудих под звуците на симфония от хъркане и потърсих спасение в празното фоайе на къщата. Увит в чаршаф, бродех из тъмните коридори, докато не зърнах две уютни, но изненадващо тежки кресла. С последни сили ги добутах едно срещу друго, за да оформя късо импровизирано легло. Но тъкмо преди да прекрача прага на съня, до главата ми затрака автомат за газирани напитки. Явно не само хората, а и машините хъркаха. Погледнах към тиктакащата стрелка на стената. До изгрев оставаха няколко часа. Тази нощ нямаше да спя. Приех поражението с мълчалива смиреност.
За четири седмици облякох дъждобран само веднъж. Напуснах Виго една облачна сутрин в началото на август. Катерех и се спусках по тесни стръмни улици толкова дълго, че трудно си поемах дъх, когато крайморският град изчезна от очите ми. Първите капки заромоляха на входа на висока гора. Потънах в нея за няколко часа.
Обвит в мъгла от ситен като пудра захар дъжд, изостанах далеч зад Джими и стъпвах по калния чакъл дори по-бавно от обикновено. С детинска усмивка джапах по празната алея между дърветата и усетих как краката ми подгизват за първи път откакто река Тежу ги заля на лисабонския бряг. Погледнах към маратонките си с благодарност. Бяха моите двигатели. Леки като пера и съвсем негодни за мокри условия. Но след стотици километри изглеждаха способни да ме преведат през поне още толкова. Дъждът упорито отмиваше всеки микрон прах, събран по цялата дължина на Иберийския полуостров. Умората и грижите ми се изпаряваха в мъглата. Затворих очи и се оставих на интуицията да ме води. Сякаш напуснах тялото си и се наблюдавах отстрани. Скитникът в червения дъждобран с походка на толкински ент.
Внезапно осъзнах вероятността да се пребия и прогледнах отново. Засмях се почти истерично. За първи път чувах природата. Всеки шум в тази гора минаваше през мен. Всяка форма на живот ме поздравяваше. Зеленото ставаше по-зелено. Песента на птиците – по-силна. А аз несъмнено полудявах. Това беше то – щастието. Един сладък миг на умопомрачение в обятията на пътя.
Както става често, кулминацията идва дълго преди финалните надписи. Други вероятно преживяват своя катарзис при вида на катедралата, към която са вървели седмици наред. Там – на площада в Сантяго, свалят целия товар, усмихват се, плачат, след това се прераждат. Не и аз. Моят празник беше в галисийската гора. Там плаках, там се смях, там оставих част от себе си. После излязох от другия край. Изгря слънце. Бях нов човек.
Очертанията на Сантяго де Компостела се разкриха на 28-ия ден. Аз обаче отказах да го повярвам. Това ли е наистина? Не, няма как. Сигурно е просто поредната спирка. Сигурно Джими ей сега ще каже, че ни е запазил две легла в някоя пъстра къща, и утре ще продължим напред. Но напред нямаше. Тук беше краят.
Влязохме в града в разредена колона от развълнувани лица, върху които потта се смесваше с първите сълзи. Колоната се сгъстяваше. Десетки, стотици пилигрими идваха от всички страни. Пътищата им се събираха тук. Северният, френският, португалският, английският, безименният – началото е различно. А накрая всички сме заедно.
По оживената алея към площада, за кой ли път, забавих ход. Сърцето ми заби като преди първа среща. Скова ме притеснение. Да се осмелиш да започнеш Камино е трудно. Да се осмелиш да го завършиш – още повече.
Пристъпих към катедралата. Помислих за Салваторе, Фабио, Мария и Пауло. За всички приятели и близки, които подхвърлиха нещо в раницата ми, преди да замина. И за един американец, който ми помогна да занеса на светеца молбите на своите покровители.
После щяха да ме питат дали съм открил Бог. Аз щях да казвам, че съм открил Джими.
Поклоних се.
